Библиотека

Спокойно местенце,изпълнено с миризмата книги.Можете да намерите всяка информация,която ви е нужна.

Беше ми омръзнало от тежкия ден и все още не се бях устроил. Просто си бях наел стая в хотел и бях оставил багажа си все още неразопакован. Облякох се набързо и изхвърчах от хотела без път и без посока по шумните, препълнени с хора улици и откъслеците от чуждите разговори, които, като хиляди, напоени с отрова игли, се забиват в ушите ти, дразнейки слуха ти до краен предел. Вървях си сам с мислите и проблемите си, когато се озовах пред една библиотека. Някаква сила ме повлече към входа и още преди да се осъзная, вече бях прекрачил прага на помещението и крачех с бавни, но сигурни стъпки към милата дама, която стоеше зад гишето:
-С какво мога да ви помогна? - попита ме тя учтиво и ми се усмихна.
-Искам да се запиша тук. - отговорих аз и разсеяно се огледах наоколо. Странно, беше почти празно. Тук там се чуваше глухия шум от разгръщането на някоя, друга страница, а цялото помещение бе изпълнено със специфичния мирис на нови и стари книги, който витаеше във въздуха, нежно галейки сетивата на любопитните и чувствителни носове на малкото хора, които прекарваха свободното си време там.
След като официално бях записан в библиотеката, се отправих към секцията с фантастика. Огледах се предпазливо и видях, че нямаше никой. Огледах се за по-сигурно и започнах да пристъпвам между рафтовете с книги.
-Да ви помогна? - разнесе се гласа на учтивата дама, която предлагаше услугите си.
-Не, няма нужда. - казах аз и се усмихнах. Реших, че щом аз не мога да отида до книгата, книгата може да долети до мен. Сетих се за заглавието и автора и се концентрирах. След секунди, книгата вече бе в ръцете ми. Седнах на близката маса и се зачетох. "Вещерството през вековете" - дори самия аз не знаех защо го чета, след като знам всичко, но ми бе интересно да науча как го разбират хората, но останах разочарован от всичко, което научих. Не можех да повярвам, че някой би се отнасял така към нашата раса. Та ние сме почти като тях... Е, с някой разлики. Затворих книгата и я върнах там, от където беше долетяла. Взех произволна книга и тихичко се зачетох, без да обръщам внимание на всичко, случващо се около мен.
След двадесет минути четене, вече ми доскуча и реших да се информирам още малко за вещерството, чрез Интернет. Отидох при жената и я попитах:
-Ще бъде ли проблем ако използвам компютъра за малко? - попитах учтиво.
-Не разбира се. Той е ето там. - милата дама ми посочи компютъра и аз тръгнах нататък, замечтан и невнимателен и без да искам се блъснах в някого.
-О, много съжалявам... Аз... Ами... трябваше да внимавам... повечко... - не можах да вържа две смислени изречения, и изчервявайки се, забих поглед в земята като провинил се ученик, който очаква да получи наказанието си.

Скарлет се събуди, обгърната от напрежение. Цялата бе настръхнала, тресеше се ...
Сънят й бе тъй познат ... Ад ... Ад ... Точно така !
Скочи от леглото, оправи тоалета си набързо, облече нещо леко, лятно и небрежно и се втурна към библиотеката. Знаеше какво да търси.
- А ... А ... Ал ... Али ... - Говореше си момичето, докато минаваше през секторите по азбучен ред. "Алигери, къде ли са го сложили ?". Докато отнесената Скарлет търсеше книгата измежду полиците, усети как се спъна в нещо. Нечия чанта. Едно момиче седеше на табуретка и четеше книга, а Скарлет току-що бе изритала чантата й.
- Господи, съжалявам !
Ангелът се наведе и върна чантата на притежателката й.
- Наистина не я видях. Отново се извинявам.

-Опитвам се да ти се извиня... И да ти кажа, че не търся кафето... - казах аз и се усмихнах галантно. Погледнах момичето и допълних:
-Всъщност издирвах един криминален роман, който отдавна не съм чел. - казах аз и се усмихнах отново. Сетих се за думите на момичето и ме парна чувство на вина... Чувство, парещо като горещ метал.
-Ааа... Разбирам. Смяташ, че едно момче не може да бъде в библиотеката. Така ли? - попитах аз и тихичко се засмях. Взех един любовен роман от рафта и й го подадох:
-Опитай този, невероятен е. - казах аз и й подадох романа, увеличавайки купчината й. Сетих се, че може да е невъзпитано от моя страна, затова поех част от книгите й и казах:
-Нека ти помогна. - усмихнах се и поех доста голяма част от книгите й, виждайки няколко криминални романа.
-Леле! Май наистина обичаш да четеш книги. - забелязах аз и допълних:
-Аз също си падам по криминалните романи.

-Зандър. - поех ръката й и се усмихнах. Сетих се за думите й и казах:
-Няма за какво да се извиняваш. Понякога и аз мога да съм много досаден. - казах аз и се засмях. Спомних си поведението и насоките до близкото кафе:
-Не очакваше да видиш момче на подобно място, нали. Честно казано, тук съм, защото съм нов. Нямам приятели, а и се съмнявам, че някой би искал да ме познава. - казах аз като си спомних какво съм всъщност, но сега това нямаше да споменавам на Бела. С времето щеше да разбере и сама.
Усмихнах се, но усетих, че нещо я тормози. Начинът, по който отхвърли любовния роман, заядливия тон. Не ми бе работа, но ето, че глупостта в мен надделя. Устата ми заработи, но мозъка ми спря:
-Какво те мъчи? Изглеждаш тъжна. - едва, когато млъкнах, осъзнах какво правя, но беше късно да си върна думите назад.
-Виж... Съжалявам ако отварям болна тема. - казах аз и виновно сведох глава.

-Не, не се обвинявай. Аз съм си гаднярка по рождение-казах и се засмях.
-Но..не ми се говори за това-нямах сили отново да си припомням сполетялото ме нещастие и драмата, която се бе разиграла.
-А, сега, ако нямаш нищо против, искам да почета-рекох и демонстративно се настаних на фотьолите с криминален роман в ръка. започнах да чета. Бях се задълбочила в книгата, когато чух силен шум. Вдигнах глава от четивото си и погледнах Зандър с недоумяващ поглед.

Зачудих се какво се случва и вдигнах поглед нагоре. Мернах една сянка по стената, а после последва и нов шум. Знаех какво става и знаех как да го неутрализирам, но рискувах да покажа какъв съм. Обърнах се към Бела и казах:
-Трябва да излезеш по най-бързия начин. После ще обяснявам. Хайде, Бела. - казах аз и погледнах момичето умолително. Не беше сега момента да обяснявам какъв съм или какво умея.
Почти всички бяха напуснали, освен Бела и аз. Последва силен трус, който ме озадачи и ме накара да се притесня повече.
-Хайде! Тръгвай и не поглеждай назад! После ще ти обяснявам. - казах на момичето и зачаках да напусне, за да мога да се "отърва" от вредителя.

Ммм много греше ако си мислеше, че ще си тръгна. Бях голям инат и винаги правех това, което не трябва.
-Няма да си тръгна-започнах да се тръшкам като малко дете.
-Няма да си тръгна ако не дойдеш с мен. Ясно ли е?
Последва нов трус, съпровождан от падането на една от лавиците с книги. Отвякъде се чуваха пищящи гласове, алармите бяха включени и всички напускаха библиотеката по възможно най-бързия начин. Само ние със Зандър продължавахме да стои и да си говорим, докато около нас падата книги.
-Няма....да...си...тръгна-изричах думите с паузи и така ясно му показах, че трудно ще ме измъкне. Погледна ме дяволите и аз се чудех какво е намислил.
-Заащо ме гледаш така?

-Гледам те така, защото ще съжалявам за това, което ще направя. - казах аз и се обърнах към източника на трусовете. Насочих ръката си срещу него и започнах:
-Quidquid est! Vivamus venenatis ante te de meo! Ut! - извиках аз, но "нещото" продължаваше да беснее и да предизвиква проблеми. Ядосах се и след ясен жест на ръката, изрекох силно и ясно:
-Solvite! - снопове светлина се разхвърчаха към тавана и унищожиха това, което се спотайваше там.
Бях се напрегнал до краен предел и започна да ми тече кръв от носа, олюлях се на краката си и леко залитнах. Когато всичко приключи, безжизнено се строполих коленичил на земята, гледайки падналия рафт.
-Остава само да обясним какво се е случило.

Още недоумяваща се приближих до Зандър. Набързо превъртях цялата история и разбрах. Винаги бях вярвала във вампири, вещици и свръхествени същества, но не съм подозирала, че те съществуват. И Зандър бе едно от тях. Хванах ръката му и промълвих:
-Ти си вещер. Имаш магически сили, чрез които се биеш със злото като това тук.Но колкото повече сили използваш, толкова по-отслабваш.
Пред смаяния му поглед как съм стигнала до тези безпогрешни изводи, извадих носна кърпичка и му я подадох:
-Ето, така ще спре кървенето.
След това го настаних на един от фотоьлите, за да си почине. Имаше нужда.

-Благодаря. - казах аз и поех носната кърпичка. Попих кръвта и леко се надигнах от мястото си. Усмихнах се на момичето и казах:
-По-добре съм. Благодаря. - станах, но залитнах и паднах в прегръдките й. Червенина се напласти около лицето ми и аз започнах да се извинявам:
-Съжалявам...Аз... - не можах да довърша това, което исках да кажа. - усмихнах се виновно и погледнах Бела в очите.
-Благодаря. Благодаря за всичко. - пророних аз, точно когато едно момче арогантно влезе вътре и каза:
-Браво Бел, натискаш се с първия срещнат мухльо... поредния книжен плъх.
Не го познавах, но му се ядосах и заплашително размахах ръка, готов да кажа "Solvite" и да му се случи случка, но Бела ме спря още на "Sol...". Oсъзнах какви ги върша и се спрях, сядайки си на мястото.

-Не знам кой е този, но явно го научи на маниери. - казах аз и се усмихнах. Понечих да стана, дори направих опит да се надигна, но немощно се стоварих на земята и казах на Бела:
-Благодаря, че ме защити. Никой досега не го бе правил. - усмихнах се и след още един неуспешен опит да стана, казах на Бела:
-Явно нещата ми се насъбраха и ме изтощиха, дори нямам сили да стана. - засмях се и казах:
-Нямам идея, кой беше онзи, който постави на място, но предполагам, че той те е разочаровал по този начин... - довърших думите си, но едва след като ги изрекох, осъзнах, че може да отварям болна, за Бела, тема и чувството на вина ме прониза направо в сърцето:
-Аз... Аз съжалявам... Не исках да те натъжавам... - започнах да се извинявам и се обърнах към момичето:
-Моля те, приближи се. Искам да ти кажа нещо, което не съм казвал на никого.
След като Бела коленичи до мен, скъсих дистанцията между нас и прошепнах на ухото й:
-Много преживяхме днес и много неща се изрекоха, но в цялата суматоха забравих най-важното, което искам да ти кажа, или по-точно да ти покажа. - казах аз и поех брадичката й в ръката си, обърнах прелестното й лице към себе си и още преди да се усетя, устните ни се сляха в целувка. Ток мина по цялото ми тяло и погъделичка всяко едно нервно окончание в него.
Когато целувката приключи, аз се отдръпнах от Бела и след като се усмихнах, казах:
-Това беше всичко, което имах да ти казвам... - изшептях тихо и прокарах нежно ръка по лицето на Бела:
-Забрави за онзи, той е вече минало... Фокусирай се върху настоящето... - казах аз все още шептейки и се усмихнах.
-Забрави за всичко...

Приближих се до Бела и й помогнах да стане. Прокарах нежно ръка по лицето й и след като заличих и последната сълза, оставила следа по лицето й, казах:
-Няма от какво да се страхуваш... Това, което ни наранява, ни прави по-силни. - казах аз в опит да я успокоя. Прегърнах я и зашептях в ухото й:
-Аз не съм Люк и никога няма да бъда. Когато сърцето ти е готово да обича и да бъде обичано, не трябва да му пречиш. - отделих се от нея и й се усмихнах окуражително. Положих ръце на раменете й и казах:
-Успокой се... Заради мен... - усмихнах се и й помогнах да се изправи. Хората все още седяха на входа и се бояха да влязат.
-Всичко е наред. - казах аз и заедно с Бела се отправихме на близката пейка до библиотеката. Помогнах й да седне и се настаних до нея:
-Как си?

-Така е... - заключих аз и я прегърнах пред всички учудени и уплашени погледи на хората, част от които все още се бояха да влязат вътре. Усмихнах се на Бела и казах:
-Ако са ти останали сили, може да се разходим до някъде. Увеселителния парк, например? - усмихнах и прокарах ръка през косата на Бела. Облегнах се назад и се загледах в облаците, замислих се за всичко случило се досега, но се фокусирах само и единствено върху момичето, което се бе сгушило в мен. Знаех, че днес ще се случи нещо, но не предполагах, че ще е такова. Зареях поглед в небето, но след миг се обърнах към Бела и попитах:
-Е, какво реши?