Бар "Маями"

Admin Posts : 348 Points : 506 Join date : 25.06.2011

След работа можете да дойдете и да пийнете по едно с приятели.

Ловец Posts : 15 Points : 15 Join date : 02.07.2011

Естествено, първото място, където отидох, веднага щом пристигнах в Маями, беше някакъв бар. Забравих му името секунда, след като го прочетох, но това слабо ме вълнуваше. Влязох в бара, сякаш целия град беше мой, и се огледах. Имаше доста хора, звучеше някаква позната песен, чието име не можех да си спомня, и над всички беше надвиснал облак никотинов дим, който не беше сред най-добрите приятели на белите ни дробове. С тежка крачка отидох на бара, седнах и пред мен веднага се появи бармана.

- Бейлис - казах кратко.

Бях изморен и ако имах повече късмет, можех да се напия (много трудно ме хващаше алкохола)... Макар, че последиците нямаше да са много приятни, защото когато се напиех, изобщо не знаех какво върша и тогава правех неща, за които често по-късно съжалявах. Барманът тропна чашката бейлис на плота пред мен и аз я взех в ръка. Тъкмо когато щях да я надигна и да отпия от алкохола, забелязах, че русото момиче до мен ме гледаше.

- Наздраве - казах й и доближих ръба на чашата до устните си.

Облякох доста къса, черна рокля и набързо изхвърчах от нас. Запътих се право към клубa, където се надявах да си намеря нещо пикантно за вечерта. Днес имах тежък ден и имах нужда от едно разтоварване.
Влязох и огледах бегло хората. После щях да се занимавам с тях, трябваше ми напитка! Седнах бара и започнах да разглеждам с какво разполагат. Поръчах си едно мартини и запалих една цигара. До мен стоеше момче, което бе вперило погледа си в чашата си.
Загледах се в него, и в същия момент усетих как амулета на врата ми, започва да искри... Синият камък искреше в цвят, в който не бях виждала преди..
- Наздраве! - обърна се момчето към мен...
Тогава го видях истински. Усетих как пулса ми се ускорява.. Камъка не лъжеше... Нито вътрешното ми чувство... Най сетне открих това което бях търсила..
- Ти...сии... брат ми.. - едвам изрекох аз.

Ловец Posts : 15 Points : 15 Join date : 02.07.2011

Погледнах русото момиче и се смръщих. Кой знае на колко чашки беше вече... беше изпаднала буквално в това, което в психологията официално наричат "Алиса в страната на чудесата" или поне така изглеждаше. Оставих чашата си на плота.

- В грешка си - казах. И добавих наум: Сестра ми е някъде тук, но не вярвам в случайности.

Макар че... като се позагледах в лицето на момичето, можех да се закълна, че имаше нещо познато в нея. Просто сякаш се бях сблъсквал с русото същество и преди. Което автоматично включваше в употреба логичното ми мислене и в главата ми мислите ми препускаха в една посока - ако ме познаваше (а тя определено имаше вид, че ме познава), означаваше, че беше нещо свръхестествено, което съм заплашвал или преследвал някога (и то по някакъв чудодеен начин се е изплъзнало от лапите ми), някой човек, който съм спасил или шериф, който съм излъгал и сега ми има зъб (мисълта за ФБР не ми беше сред любимите)...

Дръпнах паничката с фъстъците и подхвърлих една ядка в устата си, изучавайки лицето на русото момиче до мен.

- Изглеждаш ми позната... Да не съм те заплашвал някога? - смръщих се. -

Интересуваше ме какво става около него. Знаех, че се държи надменно, но имаше и такива моменти, в които всички се държат така. И сега какво? Просто щяхме да седим и да се преструваме, че пред другия не стои още някой? Е, аз можех да направи това. Не ме интересуваше какво би си казал за мен, но определено нямах желание да опропастява предоставения ми опит да опозная брат си.
- Не. Не си ме заплашвал. Повярвай ми, щях да помня ако аз съм те виждала преди така! Помня те още като малко дете, когато родителите ни ме оставяха при теб да ме гледаш, а след това ме дадоха за осиновяване - казах, връщайки поглед върху момчето и забелязах чашата му. Моето мартини, отдавна си беше отишло..
Този разговор май щеше да се проточи, така че нямаше да е зле и той да се запаси с нещо за пиене. От място огледах всички напитки, с които разполагаше бара. Всъщност аз нямах претенции относно това, което щях да изпия, така че просто си поръчах нещо по предложение на заведението. В този случай това се оказа джин с тоник.

Ловец Posts : 15 Points : 15 Join date : 02.07.2011

Изгледах я безпристрастно, но вътре в себе си бях шокиран. Никой не знаеше за сестра ми, която толкова обичах, абсолютно никой, освен аз, разбира се; но ревностно пазех тази тайна от чужда консумация и не позволявах никой да разкрива истинската причина, поради която скитосвах нагоре надолу из страната и убивах всяко свръхестествено копеле, което заплашваше живота на хората.

Изпих на екс алкохола в чашата и придърпах стола си по-близко до момичето, представящо се за сестра ми Фрейда, вглеждайки се в лицето му с присвити подозрително очи. Действително имаше нещо познато в чертите на лицето й, а тези очи едва ли не ми докараха дежа ву.

- Прекалено лесно е, за да е истина - казах внимателно, след това ми просветна и очите ми се разшириха. - Излъжи ме, че не четеш мисли. - размахах показалец срещу нея. - Прочете ми мислите, нали? Видя спомените ми? Знаех си...

Позасмях се безрадостно. Такива номера редовно ми извъртаха различните същества, които се готвех да убия, за да си спасят живота. А аз за миг си помислих, че наистина съм я открил... Не можех да допусна толкова лесно да бъда заблуден, не отново, не и когато нямаше доказателства, които можеха да разклатят сигурността ми в случващото се... А аз наистина трудно се отказвах от мнението си.

След една кратка разходка из мола двете момичета се запътиха към някой бар или просто заведение. Първото място, което направи впечатление на Нат беше Бар "Маями".
-Какво ще кажеш за тук- попита Натали така сякаш говореше на най-добрата си приятелка, а Адриана само леко кимна глава в знак на отговор. Когато влязоха вътре почти нямаше хора, но това нямаше значение . Нат искаше само поне малко да поопознае новата си позната.
-Къде да седнем?- попита Натали и започна да се оглежда за хубаво местенце за сядане .

След като влезнаха в бар Маями момичетата се огледаха къде да седнат и избраха едно приятно местенце в дъното на бара.
Те се настаниха и заразглеждаха менюто. Тъй като Адриана не пиеше или ядеше никаква човешка храна, тя реши да си поръча една кола, която само да стои на масата.
Чувството да стои в заведение през деня, с човек и беше непознато и интересно.
Тя огледа хората на около. Всички се забавляваха. На някои маси стояха момичета, които се смееха, а на други момчетата обсъждаха футболния мач от миналия ден.
- Ти какво ще пиеш? - попита Адриана тъй като бе настъпило леко мълчание.

Натали не знаеше какво да пие. Имаше толкова интересни неща в менюто които тя не беше опитала, но прецени, че не е време за експерименти и реши да си поръча студен ай.
- За мен един студен чай- каза тя не сервитьорката и след това се обърна към Адриана, която в същото време оглеждаше заведението.
-Имам един въпрос?-започна бавно и несигурно Нат- Какво е чувството да си вампир?-завърши тя и погледна към масата. Не беше напълно сигурна дали това е нормален въпрос и дали Адриана щеше да го приеме нормално или щеше да се ядоса и да се нахвърли върху Нат както предишната вечер.

Въпросът на Натали накара Адриана да се чуди какво бе чувството да си човек, това което помнеше започваше лека полека да избледнява.
- Мисля, че за всеки вампир е различно. Зависи как го възприемаш. На мен лично не ми липсва да съм човек, защото сега се чувствам по-свободна и неуязвима. - отговори Адриана малко несигурно.
Натали отпи една глътка от студения си чай и погледна към Адриана с развълнувано изражение.
- Разкажи ми за семейството ти.- каза любопитно Адриана, тъй като колкото и строги да бяха родителите и понякога, те много и липсваха.

Ето, че стигнаха темата за семейството. Колкото и да и беше неприятно да говори за това, след като се замисли Нат осъзна, че без семейството си нямаше да е човека, който е сега.
-Ами..бичайната история. Родителите ми са разведени. Майка ми се омъжи отново и благодарение на новия и съпруг аз живея тук. Нямам брат или сестра- завърши Нат с физиономия от типа "както виждаш нищо особено".
-Сега е твой ред да ми разкажеш нещо за себе си- продължи разговора Натали и отпи отново от студения си чай.

След като Натали разказа са семейството си беше ред на Адриана да разкаже нещо.
Живота и като вампир не беше нищо особено - стоене на едно място
през деня и хранене през нощта.
Тогава се сети за нещо, което наистина я натъжаваше.
- От когато станах вампир не съм виждала семейството си и... вече не помня как изглежда сестра ми. - тогава Адриана се замисли, че сестра и вече трябва да е на двадесет и няколко години. Времето като вампир минаваше толкова бързо и неусетно. Натали явно не знаеше какво да каже и леко се омълча.
- На колко години си? - попита Адриана. Те бяха забравили един доста интересен въпрос.. поне за Адриана.

Въпреки всичко Адриана не беше много по различна от нормалните хора. Естествено имаше разлики, но все пак тя беше човек или поне се опитваше да бъде.
-Аз съм на 19-отговори Нат и се замисли дали да попита същия въпрос или по добре да смени темата. Нo въпреки страховете си любопитството на Натали беше по-голямо.
-А ти на колко си, тоест.. колко човешки и колко вампирски..ох не знам как да се изразя- опита се да обясни набързо Нат и след това се усмихна леко засрамена.

Натали изглеждаше по-млада от 19. Всъщност като се замислим Натали бе по-голяма от Адриана.
- Аз съм на 18 човешки и 12 хм.. вампирски.- отговори Адриана малко несигурна дали да използва тази дума.
Понякога и се искаше да бе имала повече опит като човек или поне този, който я превърна във вампир, да и беше обяснил повече за това в което се превърна.
Адриана наистина завиждаше на Натали за това, че живее живота си нормално.
- Какво учиш? - попита Адриана. Когато тя бе превърната във вампир още не бе решила в кой колеж да учи и и бе любопитно за другите.

Училището никога не е било силна страна на Натали. Тя беше от хората, който обичат да се забавляват и да правят нещата по свой собствен начин без значение какво мисля хората около нея за това.
-Ами в момента съм във фаза, в която се опитвам да открия какво искам от живота и с какво искам да се занимавам, тоест не уча нищо.- отвърна и съвсем честно Натали и отпи от вече не толкова студения чай.
-А ти занимаваш ли се с нещо?- попита Нат.

- Ако можеш да наречеш убиване на хора хоби. Значи да. - каза Адриана набързо, след което леко съжали за думите си тъй като не винаги убиваше хората. Понякога ги оставяше живи и изтриваше паметта им. Тя се притесни да не е изплашила Натали за това бързо
смени темата.
- Ако искаш може да изпиеш колата ми. - каза тя тъй като забеляза, че студения чай на Натали бе към приключване, а на Адриана и беше приятно да си говорят.

-Интересно хоби- отвърна и Нат и се замисли, затова какво ли е чувството да убиеш някой само и само да можеш да се поддържаш жив. Натали леко настръхна при мисълта за убиване. Тя беше от хората, които и паяк не могат да убият сами. След това Натали се опомни, е Адриана беше споменала нещо за колата и.
-Но ти не пиеш ли, имам предвид човешка храна?- попита г-ца Бърнс и се зачуди, защо когато говореше за вампирски работи никога не можеше да се изрази правилно.

Адриана не можеше да повярва, че Натали се интересува от вампирскя и живот. Тя се опитваше да отговаря на въпросите и пълно и колкото може по-ясно.
- Не. Имам предвид мога да пия , но после ще изповръщам всичкото, което съм изпила или изяла.- отговори Адриана и се огледа. Някои хора си отиваха от бара, който оставаше все по празен. - За мен човешката храна е гнусна. - добави тя и се опита да избие картината на маса пълна с храна от главата си, която бе непоносима.

Явно да си вампир не е толкова лесно, но не се знае може би би било забавно, но не и за цял живот, а само за 1-2 години.- Натали се беше замислила толкова дълбоко, че почти беше забравила за присъствието на Адриана Изведнъж Нат се стресна, погледна телефона си и въздъхна дълбоко.
-Трябва да тръгвам-започна да говори Нат, въпреки че не и се тръгваше изобщо- Дано скоро да се видим пак -завърши тя и започна да се приготвя за тръгване.

Момичетата се бяха омълчали точно, когато телефона на Натали звънна и беше време да се прибира. На Адриана и бе забавно да са двете, тъй като не бе общувала с някой толкова много от 12 години. Тя се надяваше някой път отново да се видят.
Те платиха сметката и всеки се запъти на някъде. Адриана се забърза към къщата и и влезна да поспи в подземието. Все пак и на вампирите им трябва сън. Дори да е през деня.

Аксел Мюз написа:: ...

Брат ми не ме помнеше... До преди време такова нещо би ми се сторило покъртително. Сега сякаш е нещо нормално.. И все пак, какво очаквах от него? Прегръдка, целувка по бузата или потупване по рамото? Знаех само че исках да го опозная..
- Мога да чета мисли! - признах аз, свеждайки глава. Не исках да го отблъсна, но нямаше да си простя ако го излъжех - Но за нищо на света не бих влязла в главата ти без позволение. Мога да контролирам съзнания, дори твоето, и стига да поискам мога да изтрия всеки един твой спомен свързан с мен... Дните в които си ме люлял в градината на леля Еми, когато си ме разхождал из парка.. Когато в парка намери едно синьо камъче и ми го даде, помниш ли? Запазих си го и го направих на медальон. Свързах го с енергията ти, е не аз, една приятелка вещица. Имах една, само една твоя снимка, но тя все пак тя бе достатъчна, за да не те забравя.
Откопчах медальона от врата си, едвам сдържайки сълзите си. Оставих го на бара, на минимално разстояние от брат ми. Искрено се надявах да ми е повярвал. След толкова години имах нужда от някой на който можех да се доверя напълно.
Извадих една банкнота от 50 долара и я подадох на бармана. Сълзите се стекоха по лицето ми разваляйки грима ми. Събрах си нещата и с бавна и нестабилна крачка се отправих към изхода.

Ловец Posts : 15 Points : 15 Join date : 02.07.2011

Изслушах всичко, което каза тя, и знаех, че трябва да бъда шокиран, но ако трябваше да сме честни, не бях. Проклятието не ми позволяваше да чувствам нищо. Но в момента, в който от очите на сестра ми (вече бях убеден, че е моята малка сестричка) покапаха сълзи и развалиха грима й, усетих как до сърцето ми стигна някакво едва доловимо, слабо вълнение, което ме тласна напред, накара ме да скоча от стола и да спра Фрейда, която си тръгваше. Обърнах я към себе си по-рязко, отколкото исках, и я прегърнах.

- Спомням си всичко - казах й, помилвайки я по главата точно както правех, когато бяхме малки.

Не ми пукаше, че другите наоколо ни гледаха странно. Чувствах се жив, защото се чувствах виновен - някак си изпитвах вина заради това, че изоставих сестра си; че позволих да я отведат от мен, когато най-много имахме нужда един от друг. Чувството беше смазващо... за което бях благодарен. Не бях сигурен дали оставях въздух на Фрейда да диша, но просто не исках да я пускам никога повече.

- Съжалявам, че не бях добър брат - продължих аз. - Съжалявам, че им позволих да ни разделят. Това беше грешка. Толкова се радвам, че най-накрая те открих - отдръпнах се от нея и я погледнах, изтривайки сълзите от лицето й. - Цял живот те търся. Къде беше? - дори не й оставих време да си отвори устата и махнах с ръка. - Не е важно - отново я прегърнах. - Нямаш си и идея колко...

Въздъхнах и поклатих глава. Всякакви думи биха били недостойни за описанието на това, което чувствах. Просто исках да изживея момента.

» Кметство"Маями"
» Болница"Маями"
» Болница"Маями"